Това са мигове, подхвърлени като шепа билюри да се разпиляват по стръмната улица. Всеки ден.
Чаша горещ шоколад с много сметана. Когато изядеш сметаната, остава отдолу само скучен шоколад. На фона на сладкия сметанов вкус всичко е някак по-скучно.
Човек в трамвая чете вестник "Комсомолская правда". Не знаех, че съществува още. Намирам го по някакъв начин интересно. И се опитвам да се досетя, на кого да разкажа нещо такова, което хем е интересно, хем не е, хем дали това ще предизвика някакъв коментар е силно зависимо от това, дали човекът изобщо е чувал вестник "Комсомолская правда"....с допълнение "в Европе". Така е в тази част на Европе. Може да нямаш на кого да споделиш и посочиш нещо толкова безсмислено. Въпреки това вътрешно изпитвам някаква солидарност с този човек четящ своя вестник, който му дава вероятно усещането, че сега е някъде в Русия или поне, че Русия е дошла с него във вид на вестник с такова именито заглавие. Поглеждам го обаче и виждам, че е доста смръщен и решавам да не се занимавам вече с мисли затова.
В Европе е хубаво, мисля си. И си го повтарям. Повтарям си го така, че да има ефект от повторението. А ефектът - обратен. Но Европа не е виновна. Хората са си виновни. И този малко по ужасен град от средно-статистическото.
Жена с един хотел и три ресторанта ме блъска грубо. Все едно ми е. И пак не ми е. Колега на работа ми разказва коя била. Дори да е папата, не ме интересува.
Всъщност много малко неща ме интересуват. Може би, защото съм надарена /условно/, може би е някой досаден модифициран ген. Когато всичко навън блести, окичено в гирлянди и светещи ангелчета, когато хората бързат да си купуват подаръци и форми за шоколадови бонбони и се напиват с греяно вино на студа, аз виждам множество неосветени кътчета. Които никой няма и да освети, защото не ми пука, и защото няма да получи пари за това.
Светът е толкова далече от това, което съм си мислела. Някога някъде за кратко бях обвинена в наивност.

Често нищо не е както трябва. Обърква се. Преплита се като паяжина. Сънища, ден, реалност. Какво означава щастието. Какво значи реалност, щом се събуждаш толкова щастлив от един сън.
Не ми трябва даже кафе. Да ми разваля усещането. Усещането от любов. Понякога е толкова е трудно да я чувстваш. Когато всичко се обърква особено.
Градът е съботен, хладен, сградите - сиви. Не знам докога ще се въртя в кръг. И все ще гледам замислено през прозореца.
Моите най-верни приятели - таблетките сутрин, и после кафето, цигарата, която с нетърпение съм свила, и меланхолията.
Не е тъжно да си луд, винаги има някой, който да е толкова луд, колкото тебе.
Реалност, ден, студен въздух влиза през прозореца, и дразни дробовете ми. Цигарите...
Аз мисля твърде много, аз драматизирам, аз повишавам тон заради незначителни неща, гъна се като бреза. И това е единственото, което е възможно. Когато чувствам в един сън повече любов, отколкото в реалността изобщо мога.

Като супер-герой
изгубил своите сили,
аз лежа в свойте сини завивки...
А те топли са - толкова топли,
че чак си мисля, че е мило от тяхна страна,
че ги имам...
...и че толкова вярно поредна нощ ме завиват.
Независимо дали имам сили,
или напълно съм ги изгубила.
Независимо дали съм сама,
или още някого съм приютила,
и на сутринта винаги също ги имам.
Не ме питат къде съм била,
когато покриват студените пръсти
на престъпните ми стъпала,
просто ме покриват...
и ме отделят от света,
който сама съм сътворила.
И не ме сочат с пръст,
че съм се провалила...
Не ми казват: видя ли сега,
че си се заблудила...

Аз обичам да бягам в нощта,
и е така приятно,
че не ми трябва да съм супер герой
под сините ми завивки.

Цигара

Хартия, филтър и тютюн...Свиваш в пръстите си по навик, залепваш и палиш. Поредната доза. Доза мир. Откраднат миг, когато няма спиране, винаги можеш да спреш за по цигара. Легално и в повечето случаи толерирано. Не биваш осъждан, че си слаб. Понякога дори биваш разбиран, от другите пушачи поне. И аз се радвам на моята цигара, защото тя ме разбира. Не иска нищо от мен. Толкова е хубава, колкото си я направя. Вредна, но тънка. И толкова предвидима.
Има толкова много реалности. Черни и бели, и цветни. Понякога заслепяващи. Цигарата ме връща към моята. Там, където ми е най-уютно, защото я познавам. Имам хиляди случки с цигарата. И толкова много познанства, от на по цигара, превърнали се в топли усмивки от някоя снимка. Ако не пушех, животът ми щеше да е много по-различен. Като ефектът на пеперудата, но много по-силен. Много хора щяха да останат в периферията за мен. Главно много пушачи. Щеше да е някак скучно. И някак повърхностно. Някак твърде здравословно. А аз не искам да живея здравословно. Малко ли е смокът, всичките Е-та, вируси...Та мога да си позволя и цигара, щом това ще направи живота ми по-богат. Или по-интересен. Да ме прощават непушачите - и те са интересни хора, но не могат да разберат какво е. Да излезеш за по цигара, когато имаш нужда не толкова от цигарата, а от придружителя, а дори и да си сам, не си толкова сам с нея. Ако е слабост, нали е човешка, а слабости имаме всички. Но всичко, което сега се питам е, какво щеше да бъде, ако не пушех. Толкова много хора нямаше да бъдат в живота ми или поне не в сърцето ми. Толкова много хора, които не съм искала да срещам, също щяха да останат далече...Съвсем различни мисли, хора, ситуации...дали по-добри, никой не знае.
Ако не пушех, нямаше да изляза онази вечер там навън. И нямаше да те срещна. Нямаше да изляза с теб, и нямаше да те целуна. После нямаше да треперя за теб, нямаше да те обичам и нямаше да ти го кажа. Нямаше да ти се доверя. Нямаше да разбера какво е любов. Но нямаше и да разбера, че не зная какво е. Нямаше да се чувствам като едно с теб. Но нямаше и сега да пуша, опитвайки се да забравя. Да забравя за теб, че сме били, и че пуша. Ако не пушех, навярно нямаше да допускам толкова грешки. Нямаше да те нараня. Нямаше да бъда толкова смела, чувствайки се по-добре с цигара в ръката. И толкова опиянена, когато никотинът се смеси с алкохола в кръвта ми...Ако не пушех, нямаше да те познавам. Може би някого другиго. И себе си нямаше да познавам, така както се познавам сега, защото щях да бъда някоя друга. Защото всичко, което се случва ни моделира и променя. Невъзвратимо. Ако не пушех сигурно щях и да дишам по-добре сега, и нямаше да се питам дали изобщо е вярно...
че това, което някои наричат съдба, за мен често се оказва ... цигара.

dont stop believing

"Чашата е винаги наполовина пълна. А ако е празна, наливам още"
Често чувам, че животът е поредица уроци. Дали учим от тях или не, те се повтарят непрекъснато, докато накрая не склоним и не обърнем внимание. Един от най-важните уроци обаче е да вярваш в себе си, в хората, в бъдещето, и дори в настоящето, дори когато това настояще е толкова нетърпимо, че ти иде като един същински щраус да заровиш глава в пясъка, и да забравиш. Или поне да направиш "къща" съвсем по детински. Но все едно, това е то да порастваш - няма вече "къщи" и няма оправдания... Но дали това прави животът по-лош?
Обаче да вярваш звучи много просто. А всичко, което звучи просто, обикновено не е. Или обикновено зависи от това, доколко го владеем. За някои е просто да шофират, за мен е едно от най-сложните неща. А книжка във вярата не можеш да вземеш. Винаги има приравнителни изпити и никога не можеш да научиш всички правила, защото пътят на вярата е широк...най-малко колкото ума ни и най-много колкото сърцето ни. И обикновено се лутаме между тези две точки А и Б. Но независимо дали става дума за шофиране или за вяра, винаги трябва да се качиш и да запалиш.
Понякога ми се иска да имаше курсове по вяра. Но такива има всъщност непрекъснато. Само че началният час и място винаги са различни. Както и хората, които ни го преподават.
В тези моменти е просто необходимо да наостриш уши /и сърце/ и внимателно да си записваш. Както всеки урок, уроците по вяра е необходимо да се преговарят и да се практикуват. Понякога те ни учат на нови неща, които трябва да добавим към старите, понякога учим такива, които си противоречат напълно. Но един добър ученик трябва да умее да подновява тази информация...
И дори когато е много трудно, трябва да се знае, че има период на учение и търпение, и период да се наслаждаваш на успеха си. И в двата случая трябва вяра - когато учиш и ти е трудно, че ще успееш и това е само час от успеха, когато успееш - че успехът е реален и не последен...
Затова да вярваш, означава да се учиш на нея, да я преговаряш, да я пазиш и уважаваш, и да преговаряш и практикуваш всеки ден...За да не забравяш. Да не забравяш, че в повечето случаи си не само ученик, ами и учител.

Магия

Магията е навсякъде.
Магията е във всеки миг, във всеки дъх, във всяка дума.
Когато чуеш песен по радиото, която ти е любима в странен момент - това е магия. Когато училичните музиканти запеят за теб "Пушенето е здраве", докато палиш поредната си цигара в напрегнат момент, тогава си мислиш - това е магия. Усмивката се разпъва плавно по измореното ти лице и тогава знаеш, че нищо не е толкова лошо. Защото има магия.
Когато станеш сутрин, и слънцето се заиграва върху клепачите ти, образувайки ободряващи светлосенки - това е магия. Когато внезапно попаднеш на някой, който точно в този миг е имал нужда от теб - това е магия. Всяко странно съвпадение, всеки момент, който те издига, всяка усмивка, която оправя настроението ти.
И когато внезапно някой се зарази от нея, магията става още по-красива.

А силата, от която се движи тази магия, е вярата.
Затова вярвам, и се наслаждавам на своята приказка.

Дъх на самота

Ти си просто цвят
от моята дъга.
Ти си като дъх
по моето стъкло.
Топъл и прекрасен
като сгряно мляко.
Галиш мойте рани
с парче памук.

Ти си като есен
след горещо лято.
Като хладък дъжд
в моя топъл ден.
Ти си чувство
в меланхолична песен.
Ти показваш ми,
че аз съм в мен.

Ти си просто цвят
от моята дъга.
Ти си като плът,
ала живееш като дух.
Нека има слънце
и мъничко тъга.
И тогава да вали.
Да те видя аз...

Далече

Усмивка.
С усмивка говориш ти.
Сърцето в тебе...
Усмихва се и ми шепти.
Вземи ме надалече.
По пътя на една...
Една мечта.
Навярно бяла и далечна.
Една мечта не винаги е бъдеще,
не винаги надежда.
Понякога е просто приказка.
Отдавна случила се, ала съвършена.
Усмивка.
И песен тъжна, ала нежна.
Как спомените..
превръщат песните в мечти.
И песента към теб отвежда.
Защото ти обичаш я, нали.
А аз обичам тебе.

Усмивка.
Не се усмихваш ти.
А моите сълзи ти се усмихват.
Това са просто малки спомени.
Но много нежност предизвикват.

А таз мечта, родена е от спомена,
че ти тогава някога си се усмихвал.
И тази песен спомня ми,
че тъй както я обичаш ти,
хиляда пъти тебе аз обичам.

http://www.youtube.com/watch?v=bT7NgZa7yZY

Суета

Някога отдавна, далеч от тук живяла суетата. Тя била така незначителна и смешна, че никой дори не подозирал за съществуването и. Така хората, лишени от нейното глупаво присъствие, не се сравнявали помежду си и не се опитвали да докажат кой е по-добър. Работели заедно, помагали си, а дните им били изпълнени с искрен смях и веселие. А тъжните моменти били споделяни така бързо, че се разсейвали и отлитали, добре забравени от всички.
Тогава нямало никакви разделения. На никого не му били нужни. Тъй като никой не се нуждаел да мисли за това как точно изглежда в очите на другите, и никой не се страхувал от околните. Хората въпреки това били много умни, защото никой не се занимавал с глупости , за да угоди на някого и никой не изговарял такива. Всеки казвал това, което мисли, и най-важното мислел това, което казва.
Хората не си и завиждали. Тъй като любовта била основното движещо чувство между тях, се стараели всеки да живее добре. А завистта нямала почва там, където никой не мислел затова, какво повече имат другите. И всеки знаел отлично, че е Божие дете, така обичано и ценено, както всички останали, което пораждало обич и взаимен респект.
А като нямало завист, нямало и безсмислен гняв, нито комплекси за малоценност, нито пък каквито и да било личностни конфликти. И тъй като при липса на суета, нямало класови, расови и други различия, а хората не били способни да ги различават, също така както ние днес не отдаваме значение на разликата между кестеняви и черни коси, никой не си позволявал да пренебрегва някого, или да се срамува, че контактува с него.
Разбира се, спорове имало, но това били градивни спорове. Например как най-добре може да се свърши дадена работа.
Този свят бил толкова перфектен, че чак мъничко скучен, но бил светъл, чист и мирен.

Този свят освен това никога не е съществувал. И никога няма да съществува, може би. Да, днес суетата вирее, издига и съсипва с лека ръка. Разрушава и тежи.
Но аз вярвам, че нашата способност да я различим и да и се противопоставим, може да направи средата, в която живеем като един малък оазис, който да кара всеки да разбере, колко глупави са повечето проблеми, които имаме и колко тъжно е, че пропиляваме енергията си в суета...
Защото зная, че едно няма да се промени. Всеки от нас е едно обичано Божие дете. И е еднакво обичан и ценен. Всичко останало е суета.