Това са мигове, подхвърлени като шепа билюри да се разпиляват по стръмната улица. Всеки ден.
Чаша горещ шоколад с много сметана. Когато изядеш сметаната, остава отдолу само скучен шоколад. На фона на сладкия сметанов вкус всичко е някак по-скучно.
Човек в трамвая чете вестник "Комсомолская правда". Не знаех, че съществува още. Намирам го по някакъв начин интересно. И се опитвам да се досетя, на кого да разкажа нещо такова, което хем е интересно, хем не е, хем дали това ще предизвика някакъв коментар е силно зависимо от това, дали човекът изобщо е чувал вестник "Комсомолская правда"....с допълнение "в Европе". Така е в тази част на Европе. Може да нямаш на кого да споделиш и посочиш нещо толкова безсмислено. Въпреки това вътрешно изпитвам някаква солидарност с този човек четящ своя вестник, който му дава вероятно усещането, че сега е някъде в Русия или поне, че Русия е дошла с него във вид на вестник с такова именито заглавие. Поглеждам го обаче и виждам, че е доста смръщен и решавам да не се занимавам вече с мисли затова.
В Европе е хубаво, мисля си. И си го повтарям. Повтарям си го така, че да има ефект от повторението. А ефектът - обратен. Но Европа не е виновна. Хората са си виновни. И този малко по ужасен град от средно-статистическото.
Жена с един хотел и три ресторанта ме блъска грубо. Все едно ми е. И пак не ми е. Колега на работа ми разказва коя била. Дори да е папата, не ме интересува.
Всъщност много малко неща ме интересуват. Може би, защото съм надарена /условно/, може би е някой досаден модифициран ген. Когато всичко навън блести, окичено в гирлянди и светещи ангелчета, когато хората бързат да си купуват подаръци и форми за шоколадови бонбони и се напиват с греяно вино на студа, аз виждам множество неосветени кътчета. Които никой няма и да освети, защото не ми пука, и защото няма да получи пари за това.
Светът е толкова далече от това, което съм си мислела. Някога някъде за кратко бях обвинена в наивност.