Наполовина

Понякога ми липсват толкова много неща.
Лица, усмивки, моменти. Погледи, преплетени един през друг. Искрени усмивки. Топли ръце. Доверието в познатите черти. Въздухът, който съм дишала. Улиците, по които съм вярвала.
Онези нежни прегръдки и цялата им топлина. Мълчаливите следобеди над чаша кафе или безспирните разговори в безсънните нощи. Начинът, по който той си свива цигара. Начинът, по който се веят косите и. Начинът, по който се смее. Как той маха за довиждане. Веселите вицове, които разказва. Как тя с един поглед ме разбира. Обажданията тъкмо, когато се чувстваш малко повече сам и фактът, че никога не оставаш...
Старите мигове, които никога няма да се завърнат. Чистото щастие. Живото вълнение. Дъжда. Твоите саркастични шеги. Нейната суета. Неговият тих гняв. Всяка секунда, движение, мисъл, реплика, мечта, сън, събуждане, заспиване, среща.
И ти ми липсваш - да, точно ти. Защото си част от мен. Защото си едно мъничко щастие. Един лъч светлина, който огрява деня ми. Още един човек от тези, които обичам.
Липсва ми, липсва ми, липсва ми...
Понякога толкова много неща ми липсват, че се чувствам наполовина празна...
...или наполовина пълна. При всички положения - не цяла.

може би

Не искам да изчезвам в умората на мислите,
не искам да заспивам, преди да знам, че има смисъл да съм изморена.
Да се изгубвам ми е лесно повече от всичко,
но някак трябва да повярвам, че всичко е с идеята да се намеря.

Не искам пак да бягам безпомощно към стрехите,
когато дъжд вали навън и буря се извива, аз искам да остана.
И да открия сетне как се виждат капките,
и как танцуват облаци, не, вече страх от мокротата не желая.

Не искам да вслушвам вече в теоремите,
доказани хиляда пъти от безброй известни не на мене учени.
Аз искам да открия просто своите,
единствено тогава в моите очи те ще станат истински.

Не искам да разказвам повече истории,
за принцовете смели, дето срещам, за принцесите красиви от приказки богати,
защото всеки има своя приказка,
която не по-малко страстно и с не по-малко убеждение разказва.

Не искам вече все да ми доказват,
доколко и в какво конкретно не аз, а някой друг е прав.
Вземете си спокойно вашта абсолютна истина,
пред нея предпочитам човек да съм си просто празноглав.

Аз искам да се будя в слънцето,
когато то изгрее днес за теб, за мен, за всички нас.
И да си кажа как е хубаво,
дори и никой по света да не познае моя глас.