Понякога ми липсват толкова много неща.
Лица, усмивки, моменти. Погледи, преплетени един през друг. Искрени усмивки. Топли ръце. Доверието в познатите черти. Въздухът, който съм дишала. Улиците, по които съм вярвала.
Онези нежни прегръдки и цялата им топлина. Мълчаливите следобеди над чаша кафе или безспирните разговори в безсънните нощи. Начинът, по който той си свива цигара. Начинът, по който се веят косите и. Начинът, по който се смее. Как той маха за довиждане. Веселите вицове, които разказва. Как тя с един поглед ме разбира. Обажданията тъкмо, когато се чувстваш малко повече сам и фактът, че никога не оставаш...
Старите мигове, които никога няма да се завърнат. Чистото щастие. Живото вълнение. Дъжда. Твоите саркастични шеги. Нейната суета. Неговият тих гняв. Всяка секунда, движение, мисъл, реплика, мечта, сън, събуждане, заспиване, среща.
И ти ми липсваш - да, точно ти. Защото си част от мен. Защото си едно мъничко щастие. Един лъч светлина, който огрява деня ми. Още един човек от тези, които обичам.
Липсва ми, липсва ми, липсва ми...
Понякога толкова много неща ми липсват, че се чувствам наполовина празна...
...или наполовина пълна. При всички положения - не цяла.
Няма коментари:
Публикуване на коментар