Знаеш ли, от известно време се чувствам странно. Толкова странно, че дори не ми бе хрумвало да го споделям. Отделям се. Отделям се бавно, почти неусетно от всичко познато, всичко сигурно, всичко, което някога е било важно за мен. Изгубвам се и се откъсвам от хората, мислите, плановете. Понякога си го представям за кратко в ума си така сякаш съм високо във въздуха. Сив, облачен ден. А аз съм някъде над мъглата и не виждам нищо на земята. Само дочувам гръмовете на приближаващи бури, понякога оставяйки ги да ме намокрят до кости, докато не помръдвам от своето сиво, небесно отдалечение.
Страхувам се да падна. Знаеш ли, никак не обичам да ми държат сметка. Може би затова не ми се слиза надолу. Все някой ще се намери да ме попита - ама ти какво прави толкова време там горе. Хората по принцип описват такива състояния с дупки, падини и всякакви други вдлъбнати форми, но аз се чувствам по-скоро така, сякаш съм изгубила връзка със земята. Звучи почти налудничаво,а. Това имам предвид под странно.
Ако все пак не искаш да попаднеш в такава ситуация, мога да ти предложа да не се ядосваш. Внимание! Продължителното и изтощително ядосване води до душевни деформации с времето. Никога не забравяй да си казваш, че всичко е наред. Не спирай да контактуваш. С хора важни за теб. Иначе в един момент, ще си като един същински Робинзон, не в буквален смисъл де. Само че няма нужда да си Робинзон, след като живееш в цивилизацията. Ако все пак решиш да си Робинзон, намери си поне един Петкан, с който да споделяш мъките ежедневни, пък бил той и неразбиращ. В
Знаеш ли още нещо. Много ми липсва едно друго място, на което бях преди. Някак бе сигурно. Там си седях на твърда земя. То бе едно малко кътче с треви и цветя и получавах чести посещения от минувачи и други персони. Няма да забравя как понякога се издигах с пеперудите и танцувах с тях, а после тихо се приземявах и пиех чай с аромат на канела под листата на високи ябълкови дървета. А понякога сядах, когато се чувствах така добре, и пишех ли, пишех. Красиви думи. Красиви мисли, облечени в думи, било то спретнато или не.
Забележително е колко бързо забравят хората...Забравят да се спират покрай мен, да ме заговорят. Това сигурно е, защото изглеждам доста надменно там горе в мойте сиви облаци, а и аз самата никога не слизам да си побъбря с тях. Само наблюдавам и като че ли чакам следващият студен дъжд да се изсипе върху мен. А слънчевите лъчи отлитнаха на юг, докато аз бях на почивка на Северния полюс. Ако това не е лош късмет!
Понякога си мисля, че просто съм лоша. Ами че лоши хора толкова много! А всеки си мисли, че е добър. Хайде де, всеки си го мисли. Дори и в мислите си да си го казва, всеки се надява поне да е добър. Аз също се надявам, въпреки, че казвам, че мисля, че съм лоша. И в тази си надежда, няма да имам против да ми го кажеш, някой път ако се срещнем. Подхвърли ми някоя реплика от сорта - абе знаеш ли, ти имаш голям потенциал да изчовъркаш тая злобичка, дето си я трупала в последно време и да пуснеш малко благородство, великодушие и капка скромност на свобода. Ако решиш пък да ми кажеш, че съм лоша, по-добре не го прави, защото е най-вероятно да не стана по-добра към теб след това. Освен това, видиш ли, сама си го признавам. Това не би ли било някакво оневиняващо нещо?
А може би познаваш някой добър адвокат. Който да ме оправдае. Ако случайно с някой нещо се засъдим, щото съм го замерила с нещо отгоре. Или защото съм му правила сянка с егото си.
Смятам някой ден да направя курс по заравяне на томахавки. Там хората ще заравят томахавки. Ама наистина. И ще си мислят как да ги заравят така, че да не се покажат след време пак.
Когато стана президент на някоя държава пък, ще направя задължително звъненето по телефона, като единствена алтернатива на директния разговор. Така хората ще зарежат фейсбук, ще увеличат приходите на телефонните компании и ще са по мое мнение малко по-весели. Аз съм по-весела като чуя нечий глас, не като му прочета нащраканите думи.
Но преди това ще се опитам да спра. Да спра да се издигам нагоре. Земното притегляне да ми подейства най-сетне. Дори да тупна леко, макар че доста ме е страх от падане. И тогава може би ще се видим там някъде. Или ще се чуем по телефона. И ти ще се радваш да чуеш как съм. Може би дори имаш съвет как да сляза.
А ако пък не...Не се безпокой. Така или иначе не се надявам наистина. Какво тук значи някаква си личност. Така че почти официално, само че без почести, не мога да се разочаровам много, защото не очаквам много, което е една оптимална философия за спестяване на разочарования и сравнително мирен, макар и отшелнически живот.
Поздрав най-сърдечен.
Един човек грешен.
