- Зайче, няма да плачеш. Очите ми се пълнят със сълзи, онези огромни тежки сълзи, с които ти се иска да преобърнеш света. Да го върнеш...Зайче, казваше ми. Да го прегърна, да го погледам, да го послушам, да си го спомня. Моля се само, остави ми спомена за него. Искам да си спомням усмивката му. ИСкам да си спомням очите му. Моят любим дядо. Винаги ще те обичам.

Du lässt mich nie im Stich, Du bist immer wach für mich. Wenn die Dunkelheit erstickt, Du bringst sie so leicht weg von mir. Ich habe Deinen Namen, aufgeschrieben auf meinem Gesicht. Ich bete in Deinen Namen, Bleib auch heute wach für mich. Du führst mich durch den Wald, wo ich verloren war so lange. Hol mich raus von hier, wie ein Vater sein geliebtes Kind. Wenn die Wolken sich beeilen, kommt das Licht bald wieder durch. Und du hast die Macht zu heilen, und den Regen wieder wegzutun.

грижа за душата

Кафето е силно и топло. Едно топло начало. Компенсиращо мрачното време. Поне донякъде. Очите ми са пълни с кръвонасядания. Спомен от три четвърти бутилка шампанско и почти непосредствено след това цяло кълбо от усукани една в друга тежки мисли. Бих разлистила любимия ми онлайн-съновник, но сънищата са станали толкова много, че трябва да си ги записвам за по правилна интерпретация. Като цяло е интересно да интерпретираш себе си, когато си забравил да се разбираш, когато не се познаваш и не знаеш кога за последно си се срещал със себе си, защото все си нямал време, или си бил зает с нещо друго, по-приятно вероятно. Можеш да интерпретираш и предсказваш по очните си ябълки, по мускулния си тонус, по безбройните откачени сънища, извирали били някъде от подсъзнанието, и ни подсказвали какво трябва да променим. Но, за бога, по-добре да не интерпретирам по сутрешното настроение. Нито по вечерното след самотно изпита доза шампанско. И без драматизъм. Драматизмът е въпрос на художествена интерпретация. Но каквото изкуство си спретнеш, хм, такова ще трябва да консумираш. Отпивам глътка топло кафе и се чудя кога ли ще се събудя. А може би няма. Може би непрекъснато ще живея в някакъв вид просъница, в който нямам време, ей така като стари приятели, да се срещна със себе си и да се разберем най-сетне, защо не сме се чували толкова време и защо така сме избягвали волно или неволно хармония в отношенията си. Тая просъница е толкова реална, колкото и не е. Не само подсъзнателните сигнали имат нужда от интерпретация. Никога не можеш да си сигурен дали си събудил напълно съзнанието си. Но от това ниво на будност, в което се намирам ми стига да знам, че на очите им им трябват няколко шепи ледено студена вода. На тялото ми - чаша топло кафе и разходка по пътя. На схванатите ми рамене, две грижовни ръце...моите. Срещата със себе си има тая позитивна страна и е дотам необходима, че ти става ясно, че бутилката тази вечер трябва да остане затворена, че кълбото с тежки мисли трябва да се изгори, че душата трябва да бъде обгрижвана, така както никой друг не може, защото за добро или лошо, само ти знаеш, по дяволите, само аз знам, кое рамо точно ме боли.

Любов

Там всичко беше като в приказка. А приказките се случват в миналото. Съвременна приказка звучи винаги като оксиморон. Може би в това се състои част от наказанието, когато имаш време да мислиш затова какво е щастието. Трябва любов. Трябва любов. Колко струва малко любов. Любовта е може би най-простата форма на себеотрицанието или себеотрицанието е най-простата форма на любов...Мъничко себеотрицание, а толкова трудно постижимо. Трябва обаче да си струва, щом всички говорят за любов. Щом всички говорят за любов и казват, че тя е Ресурсът. Тоя най-ценният ресурс, поради който има смисъл и е възможно да се живее, тогава защо влагаме толкова усилия в най-различни други неща, но не и в това да постигнем любов. Или иначе казано, ако аз постигна пари, успехи, ако имам късмета/средствата/способността да натрупам...красота, пари, предмети, дори и множество познати и приятели, и това не струва нищо без любов, тогава защо не започна от любовта. Липсва толкова много любов. В празните очи, в тъжното мълчание. Няма любов, там където срамът е обзел души, които довчера не са знаели какво е да се срамуваш, където страхът спира някого, преди изобщо да е тръгнал. Няма любов, там където се състезаваме, затова кой може и е повече и повече. Едно състезание, в което, никой не побеждава, ако накрая няма любов. И няма любов, там където аз и ти, и всеки от нас поодтелно, обзет от себе си, не може да види, да чувства тази приказка, която е днес. А всичко започва с мъничко отрицание. Отрицание на себе си. Себеотрицанието е най-простата форма на любов.

Чувствам те като дъжд след горещия ден,
виждам те като сянка след кратък слънчев момент,
дишам те като въздух, с дихание наслоен,
чувам те като песен...
...изпята вчера за мен.

***

Не се връщай към мойте очи,
образът ти в тях боли, и сълзи...
...изпълват небесата,
там където с теб летяхме.
Полетът не ни е дал крилата,
само че не знаели сме, че ще паднем.



Твоите пръсти непокорни
как нехайно те издават...
Леко разтреперани,
с хартийката играят
на поредната цигара.

Свиваш и мълчиш,
и ако проговаряш,
то е за да се държиш,
мислите щом те изгарят.

С теб мълча и аз.
Този път ще бъде
както ти решиш.
Щом цигарата догаря,
пламъкът не ще се задържи.

Спри, не я заравяй
в пепеливите угарки, спри...
не ме забравяй,
даже пръстите да изгориш,
аз ще ги погаля...

Пепелта и запази,
може да те противи,
нежно на дланта си, и я целуни,
чуй ме, друго не остава...
...щом цигарата така горчи.

Раста, но не съм пораснала. Някъде в мен детето надига нозе. Навън е сиво, понякога сиво е в мен. И по-скоро цветът е на пресъхнала есен.
Есента не може да се прероди.
А ти си там - в главата ми, образ обречен.Защо се връщаш в мислите ми, като дори не те каня там?
И не търся да те чувствам. И не знам как и откъде на къде си станал в сърцето ми символа на обич. Особено тогава, когато я нямам.
Как обичам да обичам. Но не става дума за това. Трябва да обичаш. Някого. Това е.
Ако просто обичаш да обичаш, пак ще дойде празнина, и пак ще търсиш обич да я запълни.
Аз не мога да искам любовта. Аз мога да искам човека, който да ми я даде, а и дори да не ми я даде, пак да го искам.
Аз не мога просто да си избера от палитрата един цвят, защото просто ми се рисува. А картината да захвърлям всеки път, защото накрая всичко е запълнено, но не е достатъчно красива.
А на мен ми се пише, и ми се плаче, и ми се обича и ми се рисува.

Сред усмивките, чашите, празниците, шумните разговори...можеш ли да си спомниш за мен.
Спомни си за мен, ако можеш. Когато всичко отеква от радостен смях, а шегите разбиват скуката и те карат да забравиш всичко останало. Спомни си в този миг за мен. Чувстваш ли някаква недостатъчност...да кажем условно "сърдечна", когато ме няма. Когато ме няма и няма да дойда скоро. Да се завърна там в замъка на мечтите, който превръща всяка целувка отново в илюзия за щастие до живот. Чувстваш ли празнина, чувстваш ли болка. БОли ли ли те за мен? Не съм садист. Погледни ме, мен ме боли за тези, които обичам. И болката е също толкова естествена, колкото и любовта.
Всичко отминава. Като някакъв вятър. Завърта ни, зашеметява ни, а след това си отива все едно никога не е било. И добре е, че отминава, иначе нямаше да забележим никога промените и никога, че не сме сами в нашата илюзия.
Но е празно. Сега е празно както никога преди не е било. Тъжно е да загубиш мечтите си, защото си ги изживял.
Да, казваш ми хиляди пъти "да" по различен начин. И всеки път звучи някак унило.
Любовта да не е някакъв пумпал. Ако си я завъртял добре, описва дълго дълго кръгове по повърхността, но винаги, винаги пада някога. Нататък всичко друго го играеш. По навик и защото си отговорен. И защото много ти се иска да не е така.
Колко глупаво, че не сме в някаква приказка, нито аз съм някаква си принцеса, нито ти принцът на бял кон. И ако преди ме наричаше богиня, сега съм по-скоро като фигурка на идол от езотеричния ти уют, която събира прах върху шкафа.
И да зарежем сладникавите животински обръщения. Истината е, че ако аз неволно се превръщам в лисица,с нейната прикрита кажи речи женска коварност то ти предпочиташ да останеш един заек. Бял, спокоен, леко страхлив. А връзката....
А дали ни боли. И какво от това. Може би е важно да знаеш от какво те боли - от любов, от егоизъм, от криворазбрана чест? Или просто защото е някакси празно. Празно, когато остане тихо.