Знаеш ли, от известно време се чувствам странно. Толкова странно, че дори не ми бе хрумвало да го споделям. Отделям се. Отделям се бавно, почти неусетно от всичко познато, всичко сигурно, всичко, което някога е било важно за мен. Изгубвам се и се откъсвам от хората, мислите, плановете. Понякога си го представям за кратко в ума си така сякаш съм високо във въздуха. Сив, облачен ден. А аз съм някъде над мъглата и не виждам нищо на земята. Само дочувам гръмовете на приближаващи бури, понякога оставяйки ги да ме намокрят до кости, докато не помръдвам от своето сиво, небесно отдалечение.
Страхувам се да падна. Знаеш ли, никак не обичам да ми държат сметка. Може би затова не ми се слиза надолу. Все някой ще се намери да ме попита - ама ти какво прави толкова време там горе. Хората по принцип описват такива състояния с дупки, падини и всякакви други вдлъбнати форми, но аз се чувствам по-скоро така, сякаш съм изгубила връзка със земята. Звучи почти налудничаво,а. Това имам предвид под странно.
Ако все пак не искаш да попаднеш в такава ситуация, мога да ти предложа да не се ядосваш. Внимание! Продължителното и изтощително ядосване води до душевни деформации с времето. Никога не забравяй да си казваш, че всичко е наред. Не спирай да контактуваш. С хора важни за теб. Иначе в един момент, ще си като един същински Робинзон, не в буквален смисъл де. Само че няма нужда да си Робинзон, след като живееш в цивилизацията. Ако все пак решиш да си Робинзон, намери си поне един Петкан, с който да споделяш мъките ежедневни, пък бил той и неразбиращ. В
Знаеш ли още нещо. Много ми липсва едно друго място, на което бях преди. Някак бе сигурно. Там си седях на твърда земя. То бе едно малко кътче с треви и цветя и получавах чести посещения от минувачи и други персони. Няма да забравя как понякога се издигах с пеперудите и танцувах с тях, а после тихо се приземявах и пиех чай с аромат на канела под листата на високи ябълкови дървета. А понякога сядах, когато се чувствах така добре, и пишех ли, пишех. Красиви думи. Красиви мисли, облечени в думи, било то спретнато или не.
Забележително е колко бързо забравят хората...Забравят да се спират покрай мен, да ме заговорят. Това сигурно е, защото изглеждам доста надменно там горе в мойте сиви облаци, а и аз самата никога не слизам да си побъбря с тях. Само наблюдавам и като че ли чакам следващият студен дъжд да се изсипе върху мен. А слънчевите лъчи отлитнаха на юг, докато аз бях на почивка на Северния полюс. Ако това не е лош късмет!
Понякога си мисля, че просто съм лоша. Ами че лоши хора толкова много! А всеки си мисли, че е добър. Хайде де, всеки си го мисли. Дори и в мислите си да си го казва, всеки се надява поне да е добър. Аз също се надявам, въпреки, че казвам, че мисля, че съм лоша. И в тази си надежда, няма да имам против да ми го кажеш, някой път ако се срещнем. Подхвърли ми някоя реплика от сорта - абе знаеш ли, ти имаш голям потенциал да изчовъркаш тая злобичка, дето си я трупала в последно време и да пуснеш малко благородство, великодушие и капка скромност на свобода. Ако решиш пък да ми кажеш, че съм лоша, по-добре не го прави, защото е най-вероятно да не стана по-добра към теб след това. Освен това, видиш ли, сама си го признавам. Това не би ли било някакво оневиняващо нещо?
А може би познаваш някой добър адвокат. Който да ме оправдае. Ако случайно с някой нещо се засъдим, щото съм го замерила с нещо отгоре. Или защото съм му правила сянка с егото си.
Смятам някой ден да направя курс по заравяне на томахавки. Там хората ще заравят томахавки. Ама наистина. И ще си мислят как да ги заравят така, че да не се покажат след време пак.
Когато стана президент на някоя държава пък, ще направя задължително звъненето по телефона, като единствена алтернатива на директния разговор. Така хората ще зарежат фейсбук, ще увеличат приходите на телефонните компании и ще са по мое мнение малко по-весели. Аз съм по-весела като чуя нечий глас, не като му прочета нащраканите думи.
Но преди това ще се опитам да спра. Да спра да се издигам нагоре. Земното притегляне да ми подейства най-сетне. Дори да тупна леко, макар че доста ме е страх от падане. И тогава може би ще се видим там някъде. Или ще се чуем по телефона. И ти ще се радваш да чуеш как съм. Може би дори имаш съвет как да сляза.

А ако пък не...Не се безпокой. Така или иначе не се надявам наистина. Какво тук значи някаква си личност. Така че почти официално, само че без почести, не мога да се разочаровам много, защото не очаквам много, което е една оптимална философия за спестяване на разочарования и сравнително мирен, макар и отшелнически живот.

Поздрав най-сърдечен.
Един човек грешен.

Колко дълго стига любовта?

Много често ми се иска някой да ми дава отговорите, да може да ми каже къде точно греша, да ми даде правилната посока. Но не е толкова лесно. Налага се да се сам да ровиш, да се мъчиш, да се трудиш, да откриваш коя е твоята.
Защо грешим, непрекъснато грешим. Каквото и да направим. Избираме да идем надалеч и оставяме безкрайно много хора без своето присъствие. Търсим своя път, но не го намираме съвсем. Правим жертви за неща, за които не си струваме, че си струва жертвата. И нараняваме, непрекъснато нараняваме - себе си, околните.
И в крайна сметка единственото, което остава със значение, е любовта. Тая чистата всеопрощаваща любов, тази която размеква жилите и изпълва с надежда. Тази, която дава път на светлината. Звучи толкова утопично...но е така.
В училище, когато четях "Приказка за стълбата" не разбирах как може учителят да описва така персонажа на братоубиеца, пък бил той и разкаял се. Чудех се как е възможно някой да гледа с такова възхищение на произведение, което разказва за един ужасен човек. Може би по-скоро съм била като дамата, с която лирическият герой там си говори.
Но някак си с времето имам все повече чувството, че нито едно наказание няма смисъл, ако я няма прошката. Ако не е настъпил мир в душите - на провинилия се, на жертвите, няма никакъв смисъл от тежките наказания. Ако не се случи нещо по-добро какво е значението.
Разбира се, провиняващите се в живота ни, не винаги извършват такива тежки престъпления. Но ние всички грешим. Днес, утре, завинаги. И нашите приятели грешат срещу нас, и нашите родители грешат. Съзнателно и несъзнателно, непрекъснато се нараняваме взаимно. Обидените обиждат, ранените нараняват, онеправданите си отмъщават. Зъб за зъб. Озлобяваме се, погрозняваме, губим щастието си.
Но няма смисъл от това. Защото разкаянието без помирение няма смисъл, нито наказанието без прошка. Те носят само още болка и още грешки.
Колко често обвиняваме родителите си за едно или друго, което са направили или ненаправили за нас, приятели за това, че не са се обадили, братя и сестри, че не мислят повече за нас. И ги наказваме - с невнимание, непослушание, с безразличие, с вътрешна неприязън. И така наказваме и себе си. Питаме се защо. Вечното анализиране на грешките води само до търсене на виновници. А търсейки виновници или изпитваме омраза към други, или към себе си.
А омразата се лекува с любов. С чиста любов. Само любовта може да промени. Но затова трябва да простим. Да погледнем с добри очи, да подадем ръка. Някакси имам чувството, че преди съм разбирала тези неща хиляди пъти добре, и без да разсъждавам за тях.
Когато ужасно, ужасно грешим ни трябва някой, който да ни напомни, че можем да направим нещата и правилно. Когато смятаме, че сме лоши хора и действаме така, трябва някой, който с любов да ни покаже, че можем да бъдем и добри. Когато сме стигнали твърде надалеч, понякога значи толкова много да получиш прошка.
И вярвам, че ще се променя, и че и ти ще се промениш, и ще си прощаваме, колкото дълго е нужно, за да се случи това и ще се стараем с постоянство, ще търсим своите посоки и ще показваме на другите техните, когато ги изгубят. И ще забравяме напълно, и няма вече да се раняваме така, дори и неумишлено...
И се моля само за всички тези неща да ни стигне любовта.


Колко дълго стига любовта,
и колко е издръжлива.
Ще ми обърне ли гръб тя,
ако някога я обидя.
Моля те, кажи ми,
че ще ме обичаш, ако се проваля,
за да се справя.
Твоята вяра в мен
е това, което ме кара
да продължавам напред,
дори когато ужасно съм сбъркал.
И да получа мир,
дори когато нищо не мога да върна.

Наполовина

Понякога ми липсват толкова много неща.
Лица, усмивки, моменти. Погледи, преплетени един през друг. Искрени усмивки. Топли ръце. Доверието в познатите черти. Въздухът, който съм дишала. Улиците, по които съм вярвала.
Онези нежни прегръдки и цялата им топлина. Мълчаливите следобеди над чаша кафе или безспирните разговори в безсънните нощи. Начинът, по който той си свива цигара. Начинът, по който се веят косите и. Начинът, по който се смее. Как той маха за довиждане. Веселите вицове, които разказва. Как тя с един поглед ме разбира. Обажданията тъкмо, когато се чувстваш малко повече сам и фактът, че никога не оставаш...
Старите мигове, които никога няма да се завърнат. Чистото щастие. Живото вълнение. Дъжда. Твоите саркастични шеги. Нейната суета. Неговият тих гняв. Всяка секунда, движение, мисъл, реплика, мечта, сън, събуждане, заспиване, среща.
И ти ми липсваш - да, точно ти. Защото си част от мен. Защото си едно мъничко щастие. Един лъч светлина, който огрява деня ми. Още един човек от тези, които обичам.
Липсва ми, липсва ми, липсва ми...
Понякога толкова много неща ми липсват, че се чувствам наполовина празна...
...или наполовина пълна. При всички положения - не цяла.

може би

Не искам да изчезвам в умората на мислите,
не искам да заспивам, преди да знам, че има смисъл да съм изморена.
Да се изгубвам ми е лесно повече от всичко,
но някак трябва да повярвам, че всичко е с идеята да се намеря.

Не искам пак да бягам безпомощно към стрехите,
когато дъжд вали навън и буря се извива, аз искам да остана.
И да открия сетне как се виждат капките,
и как танцуват облаци, не, вече страх от мокротата не желая.

Не искам да вслушвам вече в теоремите,
доказани хиляда пъти от безброй известни не на мене учени.
Аз искам да открия просто своите,
единствено тогава в моите очи те ще станат истински.

Не искам да разказвам повече истории,
за принцовете смели, дето срещам, за принцесите красиви от приказки богати,
защото всеки има своя приказка,
която не по-малко страстно и с не по-малко убеждение разказва.

Не искам вече все да ми доказват,
доколко и в какво конкретно не аз, а някой друг е прав.
Вземете си спокойно вашта абсолютна истина,
пред нея предпочитам човек да съм си просто празноглав.

Аз искам да се будя в слънцето,
когато то изгрее днес за теб, за мен, за всички нас.
И да си кажа как е хубаво,
дори и никой по света да не познае моя глас.

Когато всичко отиде твърде далеч...

Когато всичко отиде твърде далеч ми се иска да се завърна. В самото начало. Кой знае коя поредна крачка е била в повече? Коя грешка е била прекалената... Коя дума е била твърде кривата.
Когато започнеш да казваш твърде често "аз", да трепериш от гняв, да тропаш с крак тогава може би е твърде далеч. Когато сълзите се търкалят от вина, когато всичко изглежда твърде объркано, когато отказваш да приемеш, че има път...
Понякога изглежда сякаш всичко е низ от злощастни случайности, неподлежащи на контрол, дошли без ясен повод и причина. Въпрос на лош шанс...
Винаги съм вярвала, че егоизмът е най-лошото, което може да ти се случи. Но не знаех, че това е, което ти се случва постоянно. Въпросът не е да заличиш егото си, може би просто трябва да го впрегнеш, да го овладееш, за да не стане по-силно от теб и да започне да те води. Но това не става от веднъж, това са постоянни вътрешни питания - постъпвам ли правилно или не, и пак нямаш сигурност, че е така.
Какво би направил? Би ли се изправил срещу себе си, би ли си признал грешките, би ли поискал прошка. Или ще се мъчиш в собствената си невярност? Невярност към себе си, към мира си, към тези, които обичаш.
Когато всичко отиде твърде далеч, може би трябва да се радваме, че най-сетне сме го забелязали. Защото знаем, че е време да се върнем, преди да са се преобърнали колетата, каквото и да струва, колкото и да сме се отдалечили от пътя. И най-накрая ми се иска да вярвам, че дори когато всичко отива твърде далеч, това е било с причина.

За срещата със скорпион

Бих искала да имам един наръчник - как да се пазим от неприятни ситуации и с неприятни за нас хора. Тук бих могла да чуя най-различни мнения:
1-ви тип отговори: "Когато някой е злобен и се чувства добре от това, когато ти се чувстваш зле, трябва да отвърнеш със същото, защото такива хора не разбират друг тип поведение"
2-ри тип отговори: "Не бива да обръщаш внимание на такива хора, съответно, трябва да ги игнорираш и да мислиш само за себе си"
3-ти тип: "Не можеш да отвърнеш на такива хора по същия начин, защото няма как да победиш, единствения начин да се справиш с тях е да останеш себе си".
Много си мислих за тези неща в последно време. МИслех си за моментите, когато човек се чувства слаб, когато отново се чувства като дете, когато обстоятелствата, мислите и ситуацията е такава, че всичко е объркващо и той се чувства по-раним от обикновено. Такива ситуации има всеки един от нас в даден момент. Да оставим настрана факта, че човек е по-чувствителен обикновено, но някакси като че ли често в такива моменти има хора, които надушват това, опияняват се от слабостта ти и като хищници в джунглата те нападат още по-жестоко". Това е, като хищник да помирише вече ранена плячка. Не съм сигурна от какво се движат точно тези хора, но подозирам, че и те не се чувстват особено щастливи от това.
Ясно е, че ако отвръщаш на озлоблението с озлобление, единственото, което можеш да направиш е да вредиш, но не само на другия, а и на себе си. Злобата е изтощаващо чувство. Но да речем методът с доброто отношение просто не функционира. Да игнорираш подобни хора също е нереално, защото те просто са в средата ти. Налага се да работиш, да разговаряш, да живееш с тях. Ясно е, че трябва да се опитваш да бъдеш добър. Ясно е, че това е единственият правилен начин. Че ако имаш търпение човекът може би все някога ще поддаде и ще умекне. Може би дори по някакъв начин ще се промени. Може би някой ден ще се разбирате. Не е необходимо да ставате приятели, но поне ще се разбирате.
Нямам никаква представа... А може би тези хора просто са такива, каквито са и трябва да приемем, че такива хора в живота ни винаги ще има.
Няма да забравя една история, която чух преди време. Разказваше се за скорпион и жаба на брега на едно езерце. Скорпионът отива при жабата и и казва: "Моля ти се жабке, преводи ме през езерото". Жабата е добра, но не толкова глупава и казва "Как ще те преведа, като ти ще ме ужилиш". Но скорпионът настоява:"Моля те, жабке, няма да те ужиля, аз не съм лош.Само ме преводи"...Жабата помислила и накрая склонила. Качила скорпионът на гърба си и го превела през езерцето.Когато стигнали до другия бряг скорпионът я ужилил. Умирайки жабата, попитала "Защо го направи, нали ми обеща?"..."Да, жабке - отвърнал скорпионът - но все пак съм скорпион".
Не знам дали историята отговаря достатъчно точно на оригиналът, но понякога ми се иска да мисля, че все пак всички сме хора. И много ми се иска да не мисля, че някои все пак са и си остават зли.А може би съм просто една наивна жаба...

промокаема...

Време е. Време е да се стопи снега. Да потекат реките по изтръпналите от студ улици. Да изгрее върху тях слънцето. Да заухае на зеленина. Птиците да запеят, да закръжат около цъфналите дървета. Да се разтворят листенцата на цветята. Да се напълнят улиците. Да заиграят децата, да се чува глъч.
Време е за преход. Време е. Стига вече тъмнина. И стига студ. И стига съм си мокрила обувките. Но така си е. Зимата ме излъга. А си взех само промокаеми обувки. И реших, че ще се правя, че не усещам. А краката ми изтръпват от студ в снежните преспи. Но вървя и не спирам. И жадувам за пролетта. Време е за нея. Да огрее в душата ми. Душата ми я чака така нетърпеливо. Така е жадна за слънчеви лъчи, че иска да се нагълта с тях чак до задавяне.
Време е и за вяра. Стига вече страх от времето. Стига вече увиване с шалове, с ръкавици, с няколко пласта дрехи, стига вече стоене на топло, гледайки света през прозореца. Време е спокойно и уверено да захвърлим катовете, в които се увиваме, защото навън е топло и спокойно. Време е да си разхождам промокаемите обувки.
Време е за нея. За излъганата. От себе си навярно. Или от другите. За мъничко мир. За мъничко топлина. За мъничко отпускаща сетивата обич. За мъничко доверие. За излъганата. Излъганата от времето, от подлото февруарско слънце, че иде пролетта, подгизналата, помрачената, изтръпналата ми от студ промокаема душа.
А аз вървя, треперя и се правя, че не усещам.

полусън

Искам да се превърна в утрото, в нежното бялото чистото утро, навярно неделно, да се впусна изпод щорите на прозорците ти,  тъмнината на стаята ти да се влее с мен, да затанцуват лъчите ми, и да се впусна като целувката на слънцето върху подпухналите ти от съня устни. След това да се превърна в жена, истинска, топла и бяла ухаеща на пролетно утро, цялата от обич излята за тебе да се вмъкна под завивките ти и да положа глава до сърцето ти. И да погледам потрепващите ти очи, нежната извивка на устните ти, когато неосъзнато се усмихваш, там където дясното ъгълче на устните ти сочи към две малки бръчици...две леки дъги от твоя чар.
Така обичам как ме гледаш, очите ти се смеят като дете, което току що е получило своята най-нова играчка, присвиват се леко, а зениците ти широки и зелени се провират в моите и ме заслепяват. И тогава ми става смешно какво казват за теб, какъв си бил, какъв не си, като накрая в прегръдките ми цялата ти сила, мъжество, всичките ти мъжки предимства и недостатъци се стопяват пред очите ми и между ръцете ми остава едно момче, чисто и невинно, по детски понякога наивно със сърце, отворено за мен.
Понякога се питам обичам ли те или съм тъй влюбена в чувството, че съм ти  необходима. Когато ръцете ти не мирясват, когато вървим до друг, а вечно търсят моите, макар че тогава и моята и твоята ръка замръзват от студ, когато ме обгърнеш с ръце и допреш глава до корема ми и дълго, дълго се оставяш да провирам пръстите си през косата ти, когато направя нещо за теб, а ти не казваш нищо, само ме поглеждаш с онзи поглед на възхищение и обожание....дали не съм влюбена именно в тези неща. Дали просто не ми харесва какви нови желания изпитвам...и с лека стъпка и любов започвам да сътворявам кулинарни порции обич, да пека сладки от нежност...опитвам да отмахна болката ти от сърцето, от лицето, от раменете ти, кога с думи, кога с пръсти, кога с целувки... Когато очите ти помръкнат, го усещам само за миг и тъй съм вгледана в тебе, че знам винаги какво ти е...не ми трябва да питам. А най-голямата болка е, когато аз по някаква причина съм предизвикала мрака в изражението ти....
Затова понякога докато лежа до теб просто ми се плаче. Плаче ми се, защото толкова щастие никога не съм имала, сякаш всяка единична клетка от теб, сива, полумъртва, изпъната от напрежение се е изпълнила и омекотила от чиста любов. Плаче ми се, защото осъзнавам, че точно в този миг съм толкова щастлива, че съжалявам себе си за времето, в което те е нямало до мен. Плаче ми се, задето вярвам, че нищо тъй хубаво не продължава вечно и се питам как ще живея след това...
А понякога просто ме е страх. Че любовта ми към теб е пролетна буря. Един проливен сутрешен дъжд, който бие по стъклата и заплашва да остане дълго, опиянявайки. Страх ме е, че е толкова силно и разумът ми и светът ми и всичко, което съм учила ми крещи да изтрезнея от теб, също както от няколко чаши хубаво червено вино. Страх ме е, че също като хубаво вино, твърде бързо искам да те изпия. Че това, което ме караш да изпитвам надделява над мен...и се питам дали ще издържиш, да, знаеш ли, аз самата понякога трудно издържам със себе си...
Но сега искам да забравя всички страхове. И като топла утринна милувка да се прокрадна в съня ти, да го разбъркам, да се смеся с него и когато се събудиш той да продължава...и за теб и мен, като приказка, чийто музикален фон е само ритъмът на сърцата ни...

затова са приятелите...

Преведох тази песен на Стиви Уондър - thats what friends are for за моя приятелка, преди да замина за Германия.


Никога не съм мислил, че бих се чувствал така
и доколкото мога съм щастлив, че имам шанса да кажа,
че вярвам, че те обичам...

И ако някога се наложи да ида далеч,
Е, тогава затвори очи и се опитай да си спомниш начина, по който се чувстваме днес,
а ако не можеш да си спомниш....

Продължавай да се усмихваш
Продължавай да блестиш....
Знаейки, че винаги можеш да разчиташ на мен
със сигурност
затова са приятелите...

в добри и лоши времена
аз ще бъда на твоя страна завинаги
затова са приятелите....

И тогава
Във времената, в които сме разделени
просто затваряй очи и знай
че тези думи идват от сърцето ми
а ако не можеш да си спомниш...

Продължавай да се усмихваш...
Продължавай да блестиш
Знаейки, че винаги можеш да разчиташ на мен
със сигурност
затова са приятелите...

Страх

Още ме е страх от тъмното.
От странните сенки навън от дърветата.
От биещия в прозорците ми вятър и от потракващата врата.
Още ме е страх от тишината.
И още искам приказки за "лека нощ".
Или просто целувка по бузата.
Още си мечтая преди да заспя.
И рисувам светли образи за чудно бъдеще
или просто за любов и нежност.
Още ме е страх от тъмното.
Ала повече да съм сама в тъмното.
Или просто страх ме е да съм сама...