Раста, но не съм пораснала. Някъде в мен детето надига нозе. Навън е сиво, понякога сиво е в мен. И по-скоро цветът е на пресъхнала есен.
Есента не може да се прероди.
А ти си там - в главата ми, образ обречен.Защо се връщаш в мислите ми, като дори не те каня там?
И не търся да те чувствам. И не знам как и откъде на къде си станал в сърцето ми символа на обич. Особено тогава, когато я нямам.
Как обичам да обичам. Но не става дума за това. Трябва да обичаш. Някого. Това е.
Ако просто обичаш да обичаш, пак ще дойде празнина, и пак ще търсиш обич да я запълни.
Аз не мога да искам любовта. Аз мога да искам човека, който да ми я даде, а и дори да не ми я даде, пак да го искам.
Аз не мога просто да си избера от палитрата един цвят, защото просто ми се рисува. А картината да захвърлям всеки път, защото накрая всичко е запълнено, но не е достатъчно красива.
А на мен ми се пише, и ми се плаче, и ми се обича и ми се рисува.

Сред усмивките, чашите, празниците, шумните разговори...можеш ли да си спомниш за мен.
Спомни си за мен, ако можеш. Когато всичко отеква от радостен смях, а шегите разбиват скуката и те карат да забравиш всичко останало. Спомни си в този миг за мен. Чувстваш ли някаква недостатъчност...да кажем условно "сърдечна", когато ме няма. Когато ме няма и няма да дойда скоро. Да се завърна там в замъка на мечтите, който превръща всяка целувка отново в илюзия за щастие до живот. Чувстваш ли празнина, чувстваш ли болка. БОли ли ли те за мен? Не съм садист. Погледни ме, мен ме боли за тези, които обичам. И болката е също толкова естествена, колкото и любовта.
Всичко отминава. Като някакъв вятър. Завърта ни, зашеметява ни, а след това си отива все едно никога не е било. И добре е, че отминава, иначе нямаше да забележим никога промените и никога, че не сме сами в нашата илюзия.
Но е празно. Сега е празно както никога преди не е било. Тъжно е да загубиш мечтите си, защото си ги изживял.
Да, казваш ми хиляди пъти "да" по различен начин. И всеки път звучи някак унило.
Любовта да не е някакъв пумпал. Ако си я завъртял добре, описва дълго дълго кръгове по повърхността, но винаги, винаги пада някога. Нататък всичко друго го играеш. По навик и защото си отговорен. И защото много ти се иска да не е така.
Колко глупаво, че не сме в някаква приказка, нито аз съм някаква си принцеса, нито ти принцът на бял кон. И ако преди ме наричаше богиня, сега съм по-скоро като фигурка на идол от езотеричния ти уют, която събира прах върху шкафа.
И да зарежем сладникавите животински обръщения. Истината е, че ако аз неволно се превръщам в лисица,с нейната прикрита кажи речи женска коварност то ти предпочиташ да останеш един заек. Бял, спокоен, леко страхлив. А връзката....
А дали ни боли. И какво от това. Може би е важно да знаеш от какво те боли - от любов, от егоизъм, от криворазбрана чест? Или просто защото е някакси празно. Празно, когато остане тихо.