Дядо...

Ние тичахме заедно...Колелото, вятърът, празните улици... - Чооки! - извика дядо почти строго с обичливия си звънък глас. Кученцето се завъртя около себе си и се затича още по-бързо след колелото, като че ли щастливо, че дядо му напомни, че има нужда от него. А вече се смрачаваше. Вечерта се спускаше нямо над селото, и само щурците изпълваха тишината. И аз не се страхувах от нея. Както сега се страхувам. Нито от вечерта нито от нейните спътници тишината и тъмнината.Те бяха просто там, като мекия тъмносин цвят на едно изморено от игра детство. Дядо се обърна да види какво става с мен. За малко да изпусна управлението над малкото колело. - Машо, айде бе, дядо! - Айде, че стана късно вече. Баба ти ще ни чака. Натиснах силно педалите, пътувахме все по-бързо върху колелетата и чувах само свистящия звук на въздуха покрай ушите ми. Бях щастлива, толкова щастлива, колкото и преди. Когато дядо вечно ме караше да се смея, а баба ми разказваше за Маша и Мечока. Дядо, дядо, да ме видиш сега. Твоята Маша е в гората. Сама, с Мечока. Не я пуска да види баба си и дядо си. А и да се върне, няма да ги намери. Но аз не те забравям, дядо. Знаеш, че няма. Никога. Защото ти си там, над мен. В звуците на колелото, в лая на кученцето, в усмивката в сърцето ми, когато си мисля за теб. Гласът ти още звучи мил и свиден в сърцето ми. - Дядо! - извиках аз. Не мога толкова бързо, изчакай ме! - Аз съм стар човек - засмя се той - закъде да те чакам....

да поживеем по-добре

Само защото ръцете на смъртта са сухи, се страхуваме от тях...А тя не иска да ни сграбчи, тя просто идва за нас, когато е времето...А времето е непосилна за разбиране величина. Не и от нас, не и от хората... Вечно нищо не съществува. А смъртта - тя няма нищо. Всички тези чувства - злите, добрите, топлите, смразяващите - всичко това го няма отвъд. Само тук можем да свием юмруци. После ще ги отпуснем завинаги. Никакво усещане. Мисъл, хлад, биещи сърца. Чувствата принадлежат на живите. И хубавите и непоносимите. Да, аз ще умра. И ние всички ще умрем. Но да не бързаме. По-добре да поживеем да побързаме. Смъртта няма какво да ни предложи, освен сухите си, ледени ръце.

jo

Warum bin ich neidisch...auf die lieben Lächeln, auf dein Gesicht... Ich habe mein eigenes. Neid ist ein schlechtes Gefühl. Es bringt uns weiter weg davon, was wir wollen. Aber echt...ich bin nur ein Mensch. Auch wenn mein Herz nicht mehr so wie früher schlägt. Und wenn ich nicht mehr so rein bin. Und ich will doch dankbar sein dafür was ich habe. Ich bin nur so müde. Und wenn ich müde bin, bin ich so verletzlich. Dann will ich umarmt werden. So lieb und so warm, wie ichs mal gespürt hab. Nicht nur eine physische Umarmung. Aber Neid ist ein schlechtes Gefühl. Es geht mir vergleichsmäßig gut. Aber eigentlich ist mir der Vergleich auch egal. Ich bin auch nicht neidisch auf die anderen. Sondern auf mich selbst. Auf mich selbst so wie ich mal war und so wie ich sein wollte, bin ich das noch? Bin ich das noch, wenn du weg bist. Wenn so viele weg sind. Da sitze ich allein auf einer Bank und rauche eine. Ist nicht wie früher. Verdammt. Was geht mit mir ab. Es schmeckt mir nicht mehr. Erinnerst du dich an die Blumen? Einen Rosenbogen würde ich jetzt für dich bauen. Und an meine Besuche. Jetzt würde ich vielleicht nur bei dir bleiben. Dann trinken wir ein Gläschen Wein. Dein Wein war bestens. Hab ich es dir mal gesagt. Bin ich verwirrt. Die Dunkelheit verletzt mich schon längst. Es wird zu früh dunkel immer, bevor ich darauf bereit geworden bin. Es trifft mich immer unvorbereitet. Der Himmel. Ich lasse nie los, das muss ein Ende haben. Verwickelt in meinen eigenen Träumen. Nachts nicht ganz eingeschlafen und tagesüber nicht ganz wach. Das muss ein Ende haben. Das hat ein Ende und dann Neuanfang. Ich will mich doch nicht immer wieder verabschieden. Von dir, von ihnen...Wir sind nicht perfekt. Wir sind doch Menschen. Man darf sich nicht auf Menschen verlassen. Bloß nur auf Gott. So muss es sein. Ich bin bloß so neidisch. So neidisch auf die lieben Lächeln. Ich will auch so eins haben, auf meinem Gesicht.