Време е. Време е да се стопи снега. Да потекат реките по изтръпналите от студ улици. Да изгрее върху тях слънцето. Да заухае на зеленина. Птиците да запеят, да закръжат около цъфналите дървета. Да се разтворят листенцата на цветята. Да се напълнят улиците. Да заиграят децата, да се чува глъч.
Време е за преход. Време е. Стига вече тъмнина. И стига студ. И стига съм си мокрила обувките. Но така си е. Зимата ме излъга. А си взех само промокаеми обувки. И реших, че ще се правя, че не усещам. А краката ми изтръпват от студ в снежните преспи. Но вървя и не спирам. И жадувам за пролетта. Време е за нея. Да огрее в душата ми. Душата ми я чака така нетърпеливо. Така е жадна за слънчеви лъчи, че иска да се нагълта с тях чак до задавяне.
Време е и за вяра. Стига вече страх от времето. Стига вече увиване с шалове, с ръкавици, с няколко пласта дрехи, стига вече стоене на топло, гледайки света през прозореца. Време е спокойно и уверено да захвърлим катовете, в които се увиваме, защото навън е топло и спокойно. Време е да си разхождам промокаемите обувки.
Време е за нея. За излъганата. От себе си навярно. Или от другите. За мъничко мир. За мъничко топлина. За мъничко отпускаща сетивата обич. За мъничко доверие. За излъганата. Излъганата от времето, от подлото февруарско слънце, че иде пролетта, подгизналата, помрачената, изтръпналата ми от студ промокаема душа.
А аз вървя, треперя и се правя, че не усещам.
