Много често ми се иска някой да ми дава отговорите, да може да ми каже къде точно греша, да ми даде правилната посока. Но не е толкова лесно. Налага се да се сам да ровиш, да се мъчиш, да се трудиш, да откриваш коя е твоята.
Защо грешим, непрекъснато грешим. Каквото и да направим. Избираме да идем надалеч и оставяме безкрайно много хора без своето присъствие. Търсим своя път, но не го намираме съвсем. Правим жертви за неща, за които не си струваме, че си струва жертвата. И нараняваме, непрекъснато нараняваме - себе си, околните.
И в крайна сметка единственото, което остава със значение, е любовта. Тая чистата всеопрощаваща любов, тази която размеква жилите и изпълва с надежда. Тази, която дава път на светлината. Звучи толкова утопично...но е така.
В училище, когато четях "Приказка за стълбата" не разбирах как може учителят да описва така персонажа на братоубиеца, пък бил той и разкаял се. Чудех се как е възможно някой да гледа с такова възхищение на произведение, което разказва за един ужасен човек. Може би по-скоро съм била като дамата, с която лирическият герой там си говори.
Но някак си с времето имам все повече чувството, че нито едно наказание няма смисъл, ако я няма прошката. Ако не е настъпил мир в душите - на провинилия се, на жертвите, няма никакъв смисъл от тежките наказания. Ако не се случи нещо по-добро какво е значението.
Разбира се, провиняващите се в живота ни, не винаги извършват такива тежки престъпления. Но ние всички грешим. Днес, утре, завинаги. И нашите приятели грешат срещу нас, и нашите родители грешат. Съзнателно и несъзнателно, непрекъснато се нараняваме взаимно. Обидените обиждат, ранените нараняват, онеправданите си отмъщават. Зъб за зъб. Озлобяваме се, погрозняваме, губим щастието си.
Но няма смисъл от това. Защото разкаянието без помирение няма смисъл, нито наказанието без прошка. Те носят само още болка и още грешки.
Колко често обвиняваме родителите си за едно или друго, което са направили или ненаправили за нас, приятели за това, че не са се обадили, братя и сестри, че не мислят повече за нас. И ги наказваме - с невнимание, непослушание, с безразличие, с вътрешна неприязън. И така наказваме и себе си. Питаме се защо. Вечното анализиране на грешките води само до търсене на виновници. А търсейки виновници или изпитваме омраза към други, или към себе си.
А омразата се лекува с любов. С чиста любов. Само любовта може да промени. Но затова трябва да простим. Да погледнем с добри очи, да подадем ръка. Някакси имам чувството, че преди съм разбирала тези неща хиляди пъти добре, и без да разсъждавам за тях.
Когато ужасно, ужасно грешим ни трябва някой, който да ни напомни, че можем да направим нещата и правилно. Когато смятаме, че сме лоши хора и действаме така, трябва някой, който с любов да ни покаже, че можем да бъдем и добри. Когато сме стигнали твърде надалеч, понякога значи толкова много да получиш прошка.
И вярвам, че ще се променя, и че и ти ще се промениш, и ще си прощаваме, колкото дълго е нужно, за да се случи това и ще се стараем с постоянство, ще търсим своите посоки и ще показваме на другите техните, когато ги изгубят. И ще забравяме напълно, и няма вече да се раняваме така, дори и неумишлено...
И се моля само за всички тези неща да ни стигне любовта.
Колко дълго стига любовта,
и колко е издръжлива.
Ще ми обърне ли гръб тя,
ако някога я обидя.
Моля те, кажи ми,
че ще ме обичаш, ако се проваля,
за да се справя.
Твоята вяра в мен
е това, което ме кара
да продължавам напред,
дори когато ужасно съм сбъркал.
И да получа мир,
дори когато нищо не мога да върна.
