Дядо...

Ние тичахме заедно...Колелото, вятърът, празните улици... - Чооки! - извика дядо почти строго с обичливия си звънък глас. Кученцето се завъртя около себе си и се затича още по-бързо след колелото, като че ли щастливо, че дядо му напомни, че има нужда от него. А вече се смрачаваше. Вечерта се спускаше нямо над селото, и само щурците изпълваха тишината. И аз не се страхувах от нея. Както сега се страхувам. Нито от вечерта нито от нейните спътници тишината и тъмнината.Те бяха просто там, като мекия тъмносин цвят на едно изморено от игра детство. Дядо се обърна да види какво става с мен. За малко да изпусна управлението над малкото колело. - Машо, айде бе, дядо! - Айде, че стана късно вече. Баба ти ще ни чака. Натиснах силно педалите, пътувахме все по-бързо върху колелетата и чувах само свистящия звук на въздуха покрай ушите ми. Бях щастлива, толкова щастлива, колкото и преди. Когато дядо вечно ме караше да се смея, а баба ми разказваше за Маша и Мечока. Дядо, дядо, да ме видиш сега. Твоята Маша е в гората. Сама, с Мечока. Не я пуска да види баба си и дядо си. А и да се върне, няма да ги намери. Но аз не те забравям, дядо. Знаеш, че няма. Никога. Защото ти си там, над мен. В звуците на колелото, в лая на кученцето, в усмивката в сърцето ми, когато си мисля за теб. Гласът ти още звучи мил и свиден в сърцето ми. - Дядо! - извиках аз. Не мога толкова бързо, изчакай ме! - Аз съм стар човек - засмя се той - закъде да те чакам....