Раста, но не съм пораснала. Някъде в мен детето надига нозе. Навън е сиво, понякога сиво е в мен. И по-скоро цветът е на пресъхнала есен.
Есента не може да се прероди.
А ти си там - в главата ми, образ обречен.Защо се връщаш в мислите ми, като дори не те каня там?
И не търся да те чувствам. И не знам как и откъде на къде си станал в сърцето ми символа на обич. Особено тогава, когато я нямам.
Как обичам да обичам. Но не става дума за това. Трябва да обичаш. Някого. Това е.
Ако просто обичаш да обичаш, пак ще дойде празнина, и пак ще търсиш обич да я запълни.
Аз не мога да искам любовта. Аз мога да искам човека, който да ми я даде, а и дори да не ми я даде, пак да го искам.
Аз не мога просто да си избера от палитрата един цвят, защото просто ми се рисува. А картината да захвърлям всеки път, защото накрая всичко е запълнено, но не е достатъчно красива.
А на мен ми се пише, и ми се плаче, и ми се обича и ми се рисува.