Когато всичко отиде твърде далеч ми се иска да се завърна. В самото начало. Кой знае коя поредна крачка е била в повече? Коя грешка е била прекалената... Коя дума е била твърде кривата.
Когато започнеш да казваш твърде често "аз", да трепериш от гняв, да тропаш с крак тогава може би е твърде далеч. Когато сълзите се търкалят от вина, когато всичко изглежда твърде объркано, когато отказваш да приемеш, че има път...
Понякога изглежда сякаш всичко е низ от злощастни случайности, неподлежащи на контрол, дошли без ясен повод и причина. Въпрос на лош шанс...
Винаги съм вярвала, че егоизмът е най-лошото, което може да ти се случи. Но не знаех, че това е, което ти се случва постоянно. Въпросът не е да заличиш егото си, може би просто трябва да го впрегнеш, да го овладееш, за да не стане по-силно от теб и да започне да те води. Но това не става от веднъж, това са постоянни вътрешни питания - постъпвам ли правилно или не, и пак нямаш сигурност, че е така.
Какво би направил? Би ли се изправил срещу себе си, би ли си признал грешките, би ли поискал прошка. Или ще се мъчиш в собствената си невярност? Невярност към себе си, към мира си, към тези, които обичаш.
Когато всичко отиде твърде далеч, може би трябва да се радваме, че най-сетне сме го забелязали. Защото знаем, че е време да се върнем, преди да са се преобърнали колетата, каквото и да струва, колкото и да сме се отдалечили от пътя. И най-накрая ми се иска да вярвам, че дори когато всичко отива твърде далеч, това е било с причина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар