Какво е красотата? Нечий невероятен поглед, изпълнен със синева... Нечия светла усмивка, стопляща въздуха, две вплетени ръце, разцепващи сухото пространство, даряващи го с нежност и смелост за ново начало...
Спомням си всеки залез. Слънцето свети в очите ти малко преди да се скрие, като че ли не иска да пропусне да ти каже „довиждане“ и равнодушието на хората към него го гневи. После малко, по-малко умората го наляга и то оцветява за сбогом хоризонта в червеникави нюанси.
Чувала съм шума от дърветата вечер...Вятърът прониква между клоните, разклаща ги, предизвиква ги и ги извива, а те запяват своята нощна песен, докато свирачът се заиграва с тях. Шумът от листата заглушава познатия блясък на виделината, пропива безпокойството и го отпраща далече, далече с въздушните течения...
Там, някъде между залеза и песента на дърветата, между топлината и вечерния хлад, между слънцето и луната с нейните рожби, звездите, аз седя с теб на умълчаната улица и държа ръката ти. Нашите усмивки впръскват нежност в пространството, погледите ни се пресичат за миг, а после се обръщат в една посока, за да кажат „довиждане“.