Омръзна ми да се усмихвам...да бродя в шума, макар в себе си да нося тишина, таена като че ли векове, в хилядолетната ми душа...
Изпитвам себе си чрез себе си и търся себе си в себе си... и оставам все, все по-сама...
Отхвърлям болката и се дарявам с положителна оценка за всяко нещо...и прощавам на себе си, и повече на другите..
Не зная що е да се спускам по наклон, отвеждащ в неизвестното...
Не пожелах да се осмеля...
Да изкатеря всички стълби и да скоча...
Ах, как искам да скоча, без задръжки, без обезопасяващо въже...
Но не за да се изгубя, а за да се преоткрия..
Градя се всеки ден...основата е моето минало,
което крехко се топи... и като че ли построила съм си замъка върху леда...
Глобалното затопляне ще го разруши и давейки се в свойта собствена измама, ще плача че не съм желала истина...но сълзите ми ще се сливат с ледена вода...
Ах, как искам да крещя под слънцето, а не едва, стаена в нощта на звездите и тъмносиньото небе нежно да шептя..а те уж недочули ме да продължават да са там...не искат да ме вземат, да ме приютят в своята топлина, да ме оцветят в яркостта на небесата...
Мечтая да съм ангел. Родена съм за този свят. За друг като че ли вечно ще копнея... но да се върна в Рая ...днес не ще успея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар